25 Февр.

Кое дете, кой родител?

Източник: http://tiny.cc/6h7lux

Трябва ли децата и родителите да си приличат? Някои деца приличат ли повече на родителите си от други? А какво, ако забележим прилики между един възрастен и един малък човек? Следва ли нещо от това за наличието или отстъствието на роднинство между тях?
За нас, порасналите, отговорите на горните въпроси може и да са сред очевидните. И точно затова, да сме оставили децата сами да ги изследват и да откриват отговорите. Което е чудесно, разбира се, но може да доведе и до куриозни ситиуации, като ето тази:

– Това не е твоето бебе, то е нейно! – обръща се един шестгодишен умник към майката на почти едногодишно момиченце, сочейки седящата до нея жена.
– Много се радвам, че така мислиш, но аз не съм майка на бебето. – с усмивка отговаря набедената родителка.
– Не, аз те видях, ти го гушкаше! Аз знам, ти си майка на бебето!
– Аз ѝ дадох бебето за малко, защото обядвах и не можех да го гушкам точно тогава. – обяснява майката.
– Не, аз знам! Тя е майката!!

Тук възрастните въвличат в разговора цяла артилерия от откритост, родителска отговорност, добронамереност и т.н., така щото бебето и майка му да бъдат признати от малчугана именно като такива. „За какво ни е да не ти казваме истината?!“, „Това е важно, не бихме си измисляли!“…

– Но аз знам!…

Тук, би могла да се „намеси“ философията. Да се въвлече изследването на собственото знание, проблематизирането на очевидността.

– А ти по какво позна, че тя е майка на бебето?
– Ето така! Те си приличат. Виж, носовете си приличат! Лицата им!
– … Сега ще ти кажа нещо удивително. Помисли, хората може да си приличат на външен вид, но да не са семейство! Да не са например майка и нейното дете, а само да се познават, дори да са приятели…

Следва мълчание. Едновременно успокоено и учудено.

– Добре. Така може.

После малчуганът си тръгва. Историята завършва, поне от гледната точка на разказвача. Какво ще направи шестгодишното момче с откритието на (не)семейните прилики, не се знае. Но самото откритие, самото осмисляне на идеята е безспорно. И бихме могли отново да се запитаме: Трябва ли децата и родителите да си приличат? А в ето-тази книжка – защо малкото паленце е точно същото като голямото куче, само с умалени размери? Как така малкият и порасналият лебед не си приличат?…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *