04 май

Как са се образували животните?

Чудно ли ви е било как е започнал животът? Дали изобщо е започнал или винаги го е имало? Какво е живо, какво е животно, какво е „летене“ и какво – „падане“? В следващите редове ще можете да откриете част от тези отговори или ако не отговори, то поне добри размисли.

Темата в часа по Философия с деца предложи П. Той се чудеше “Как са се образували животните?” Бърз отговор на един нетърпелив мислител гласеше, че това е станало, когато се е създала планетата. Уточихме обаче, че П. не се чуди за КОГА, а за КАК. Вторият отговор гласеше, че от малките бактерии са се получили по-големи, после още по-големи, после динозаври, познатите ни животни (като вараните са роднини на динозаврите) и ние. Отново констатирахме, че този отговор казва кое-от-кое (или след кое) се е появило, но не отговаря на въпроса КАК. Третият отговор гласеше, че сега (в наши дни) може да се появяват от яйца или като нас. Този отговор пък видяхме, че дава яснота за КАК се размножават, но не как са се появили.

Помолихме П. за помощ и разяснение какво точно го вълнува и за какво се чуди по-конкретно. Той досега не показваше, че са му отговорили на въпроса с трите отговора и погледнахме какво точно е попитал – “Как са се образували животните?” и го помолихме да обясни какво за него значи “образували”, на което той отвърна, че се чуди “как са СТАНАЛИ, как са се появили на планетата”. А кои са “животните” – опитахме се да уточним и тази дума, за да потърсим по-точен отговор на въпроса му, което се оказа по-трудно за определяне от очакваното.

Животните издавали звуци (което важи и за GSM – беше бързо отбелязано). Папагалът издава звуци и е животно, но и ножицата издава звук, а е предмет – съобрази друг мислител. С тази опозиция животно-предмет продължихме и дискусията нататък. За кратко се появи и обсъждане дали хората са животни (един считаше, че не са, а друг ги смяташе за животни и както уточни, за ВИД животни). Та, живото – казаха децата – е нещо, което се движи и издава звуци, но в това определение попадна и колата. Някой се сети за дърветата – че са живи, но не издават звуци. Друг съобрази, че те били растения, а не животни. Трети каза, че водата е жива, защото се движи, но се замисли, че може да е просто от вятъра, така че за водата заключи, че може да е жива, а може и да не е, а за вятъра – че е жив. Четвърти пък добави, че вятърът и водата може би се движат от Природата или Бог. Водата се движи, накъдето е наклонено. Водата в шишето се движи – обясни пак някой – когато Камен пише и леко тресе масата. Това обаче не е вечно, а трайно – добави друг: когато разклатим и пуснем, то леко се клати, после намалява и после спира.

След този диалог за водата, който явно донесе някакво удовлетворение и яснота, отново се върнахме на дърветата – те също издавали звук, но под земята, а и с листата си. Какво е ЗВУК – не мислихме допълнително, но продължихме с изясняването на живо и животно. Животното трябва да мърда напред-назад, наляво-надясно и т.н., но без помощ от друг (а не като лоста за скорости и тревата). Когато стъпваш в локва – каза М. – става кал, а на следващия ден се вижда бяла; значи водата е жива и си променя цвета, заключи той. П. възрази, като каза, че при стъпването калта се вдига и става мътна, а като я оставиш, отива на дъното, защото е по-тежка (но ѝ трябва време). Допълни, че калта не може да излети от локвата. М. заяви, че водата лети, когато се изпарява, а пръстта лети, когато е суха и я метнеш с лопата или с ръка (лети известно време). Изпробвахме това твърдение с телефон и молив, като ги подхвърлях във въздуха и те падаха. Тук някой се включи с казването, че това става заради земното притегляне. Опитахме се да сравним летенето на калта с летенето на самолет или птица. Макар още да не бяхме уточнили какво значи нещо да е живо, беше казано, че и двете имат крила, но самолетът не е живо, а птицата е. Ако самолетът спре двигателите си, също ще падне (като калта). А птицата сама решава дали да спре да лети.

Следващата характеристика, която децата добавиха, беше “да има чувства”. Как обаче разбираме, че нещо има чувства? – “Ами, има думи за чувства.” ми беше отговорено веднага с посочване на таблото, на което са изписани. Да, съгласихме се всички – има ги. Но как разбираме, че някакво нещо има/няма чувства – че преживява или не такива неща “чувства”? Някой каза, че и животните имат чувства, след което последва въпрос: как разбираме, дали котката има чувства? Отговорът беше, че тя може да се сбие с друга котка или с движения да покаже (Да се гушка, да си побутва паничката за храна, да маука…). Дървото също имало чувства, но е растение – каза друг. Но не ги виждаме и не ги знаем – допълни отново някой. Друг сподели, че можем да гушкаме дърветата и да ги галим, от което те се чувстват радостни (но не го виждаме). А как знаем, че “се чувстват”, щом не го виждаме? Дърветата правят чист въздух, значи правят нещо, т.е. имат чувства – твърдеше нечия мисъл – те правят въздух, като така ни се отблагодаряват, че се грижим за тях. След това казване последва нов въпрос – А какво става, когато ги сечем? – “Не чувстват, защото са мъртви.” гласеше отговорът. Но другите дървета не се ли ядосват? – на този въпрос не получихме отговор. За сметка на това С. сподели, че може да си говори с дърветата. Когато я помолихме да ни разкаже как го прави, тя каза, че просто казваш нещо на дървото, а то може да отговори, но не го чуваш. Тук се замислихме доста – как знаем, че то отговаря, ако не го чуваме? Беше допълнено, че го чуваш по специален начин – когато си допреш ухото до него, но то може да отговаря само с “да” или “не”.

Последваха доста размишления: За самолета беше казано, че няма чувства, защото не е жив – ако го изключим, той не мърда; управляваме го, но това не е живо, защото живото се движи самостоятелно (без помощ от шофьор, двигател или приятел). За да си жив, ти трябва сърце и кръв (роботите също не са живи, защото са създадени от приятел и са направени от метал, а се движат от двигател). Самолетът може и да се движи малко самостоятелно, ако му спреш двигателя, но тогава не лети, а пада, защото гравитацията го привлича (както с пръстта – във въздуха е за известно време). В пръстта има и бактерии.

Обобщихме уточненото досега (че животните издават звуци, движат се самостоятелно и имат чувства) и опитахме отново да се върнем на първия въпрос “Как са се образували животните”. Някой каза, че са се образували от бактерии. Друг допълни, че бактериите също са животни. Тогава се зачудихме как може бактериите хем да са животни (т.е. Да са съществували такива неща “животни), хем от тях тепърва да са се образували животни (все едно досега е нямало такива). Поредният мислител започна да размишлява върху това, че ние се движим с помощта на мозък и крака (т.е. С помощ) и от това следва, че не сме животни (не се движим самостоятелно). От това обаче следваше, че и животните не са животни и видяхме, че тези три характеристики в дефиницията за животно не са достатъчни. Продължиха размислите: Дървото е живо, но масата е отрязано дърво. Ако ни отрежат главата, няма да сме живи. Хлебарката и мравката обаче живеят и без глава – хлебарката можело да живее седмица, което много ни учуди. Ако я настъпиш с крак обаче – умира. Заключихме, че нещо в главата на човека е важно за живота, но не е така за хлебарката, щом тялото ѝ продължава да е живо още седмица. Някой попита дали душата ѝ не излиза. Чуденето продължи – дали щом “излиза” душата, то може би ѝ трябва повече време (отколкото на човешката душа). Тялото обаче изглежда да е живо, понеже мърда без помощ. Тук часът вече трябваше да приключи, но очевидно имахме още чудене и място за неща за мислене…

Разговора с мислителите от група „Октоподи“ записа колегата Камен Киров, който самостоятелно философства с деца в Пространство за учене „Пътеки“, София.

14 мар.

Изследване на философската работа

За тема на днешната дискусия с първокласниците от ЧСОУ „Св. Георги“ бе издигнат въпросът на Стефан „Защо имаме Философия с деца в училище?“. Започнахме с разликата между Философията от Философския цикъл след осми клас и Философия с деца, която се практикува в това училище. Някои от участниците неусетно генерализираха темата с питането „Защо има философия и кому е нужна?“ като оттенъкът от разговора определено бе положителен. Тогава Ивайла се изправи и съвсем лежерно и неподправено заобяснява, като си послужи за пример с първaта й попаднала вещ— малка кутийка (по-малка от обикновените) от добре познатите дражета „Тик так“.

– Ето тази кутийка за бонбонки. Тя е досущ като обикновените кутии на „Тик так“, но е по-малка и събира по-малко дражета– например пет. Тя е направена от пластмаса, но е мека като тази– и огъна демонстративно една линия– и по-твърда от тази на чина– посочвайки предната му част. – Кутийката е средно твърда, прозрачна е. Има различни цветове. Тази е оранжева, но има и бели като тази на Стефан. Това е в зависимост от вкуса на бонбоните. Има ментови (класическите), портокал, лимон, а сега и едни нови с алое вера и канела. Онзи ден ги пробвах. Тази кутийка преди това са я измислили…

Понеже по-рано бяхме говорили за това, че всичко бива подреждано в кутии и кашони от производителите и в магазините, за да не се разсипва, цапа или разлива, Иви продължи:

– Събрали са се някакви хора и са обсъдили кутийката: как да се направи, каква да бъде, за да не се разсипват дражетата и да е удобно да се взимат. Тези, които са я измисляли, са били философи, защото те могат да взимат такива решения, обсъждайки ги. Това е философска работа— да измисляш тези неща заедно с други хора, в общност. Точно както ние тук обсъждаме. Няма как да е иначе. Философията върши такива неща. Тя ни помага да разсъждаваме, да ставаме по-умни и да разбираме как стават нещата.

След това изказване настъпи мълчание. Минутата изтече и заваляха твърдения, които носеха посланието: „Ами да, това е философията. Винаги сме го знаели, но никой не го беше откроявал досега.“ Както идеите, които веднъж споделени, се превръщат във всеобщи, на всички. Идеята за смисъла на философията е това, което ни предизвиква в изследователство и откривателство. Тя е онова, което прави философията толкова приятна за практикуване. Могат да се съгласят всички… деца.

Поздравяваме Ивайла за авторството и спираме дотук. Продължението оставяме на вас.

04 ян.

Що е дете?

В поредна философска сесия с децата от ОДЗ 2 „Звънче“ се натъкнахме на нещо съвсем учудващо. Първоначално ни се строи лесно да мислим за детето като присъстващо актуално тук и сега в групата. Изказвания като „Децата ходят на детска градина“ и „Децата си имат родители“ обаче започнаха да прозират като бедни и недостатъчни. Защото да си дете не означава задължително да отговаряш на горните две изисквания. Забелязахме дори това, че децата, които си имат родители, може и вече да не са деца или поне не са малки деца.  Развитието на разговора оттук насетне донесе осмисляне:

Ари: Моята майка е дете на майка си. Баба е много голяма…

Ева: Майките ни също са деца. Само че вече са големи.

Как така си дете и голям едновременно?

Ева: Ами така. Дете си. На родителите си. И си родител на децата си.

Боби: Но, ако майката умре, вече не си дете. Баба почина и мама не ѝ е дете повече.

Нямаше как да не започнем да разсъждаваме над това какво е да си дете и какво— син и дъщеря. Тези три думи към едно понятие ли водят? Или пък детството е до време, спираш да си дете, а оставаш син/дъщеря? И обратното. Сираците, ако не са синове, спират ли да са деца? Може би можеш да си дете, без да си син на някого. Едно изглеждаше сигурно— статутът на родителството. Има ли дете, родителят е родител, макар и той да си има родител. Ролята на родител се съвместява с ролята на син/дъщеря.

Разчепкването на темата за родовото се оказа в компетенциите на малчуганите. Всеобщото удовлетворение от настоящето пролича, когато всички спокойно зарисуваха семействата си, пребивавайки в мисълта, че са и деца, и синове, и дъщери, и неродители…

15 окт.

Как се прави бъдеще?

Трудността по редовното списване на този блог, мисля си, произтича в известен смисъл и от това, че децата и учениците, с които философстваме, твърде често ни радват с творчески постижения, със загрижено мислене, с мъдрост. Не е лесно да оставиш много от всичко това настрана, за да разкажеш само някое. А да се разказва всичко – просто не може, това е вече очевидно.
Все пак, понякога усетът е от вида:  „Ето точно това казване, точно това хрумване, идея непременно искам да споделя“. И ето.

Група петокласници обсъждат темата „Бъдеще и не-бъдеще“. Най-напред, то е вид време. Но „времето тече“, така че се стига до въпроса как ние, хората, единим всичко това: бъдещето, което постоянно става настояще, което постоянно става минало. В някакъв смисъл нито миналото, нито бъдещето съществуват. Но как така?! Тук въвличаме в разговора наблюдението, че онова, което е станало в миналото, има последствия в настоящето, а хората изменяме настоящето според желанията ни (прогнозите, плановете, мечтите…) за бъдещето. И тук вече идеите започват да се раждат. В долната снимка може да се видят чудесните изобразявания, сътворени от Мишо (ляво) и Неда (дясно).

future2

Мишо ни кани да си преставим „стрелата на времето“ и как всеки от нас е само малка „точица“ (Мишо изрично заяви авторско право над описанието чрез термина „точица“) в напречното сечение на тази стрела. Като сме направили това, можем да разберем становището на Мишо, че с действията си всяка такава точица, всеки един от нас променя посоката на тази стрела. Всеки от нас („Всеки един от нас в стаята, всяко дете, всички“, каза Мишо на съучениците си), променя света. И няма нужда да си Айнщайн или Нютон, за да правиш това. Просто всички можем.
Неда, от друга страна, изобразява времето като кръг (защото хем всички „вървим“ към различно бъдеще, но всичките тези различни са все бъдеще). И дори, забелязва Неда, някой да поиска да се върне към миналото (към минали моди, обичаи, дори като отказ от някакви човешки постижения, технологични например), всъщност това няма как да стане. Защото ако помислите, обяснява тя, ние всъщност винаги вече сме в бъдещето. И е добре да си даваме сметка, че е така. Ние сме там и то зависи от нас. Съвсем буквално – „Няма смисъл да чакате да ви се случи някакво бъдеще. Ако мечтаеш да станеш някакъв, танцьор например, просто започни да бъдеш такъв.“

Няма нужда от заключение, струва ми се. Бъдещето е в сигурни ръце.

17 мар.

„Извини се!“

Наскоро заедно с група четвъртокласници от St George School & PreSchool обсъждахме следния кратък текст:

Sorry
Say sorry!
I won’t.
Say sorry, or it’s straight to bed.
Rrrr… sorry.
I don’t think you meant that.
Sorry. Sorry, sorry, sorry.
Alright. Don’t do it again.
(Автор: Jason Buckley)

Започнахме така: всеки ученик е поканен да запише на свое листче с текста въпрос или коментар, свързани с прочетеното. После листчетата сменят притежателите си и всеки има възможност да отговори на чужд въпрос или да коментира коментар от друго дете. Ето някои от умните, шеговити, автентични и изобщо, свободни и разнообразни питания и твърдения.

IMG_20150317_170602804

IMG_20150317_170629651

IMG_20150317_170652666

IMG_20150317_170705716

IMG_20150317_170727238

Разнообразието е важно. Вижда се, че учудването и удивлението поемат в различни посоки…

След като се събраха всички листчета, доброволци от класа избираха едно след друго няколко от тях, на случаен принцип (със затворени очи). Така можахме да обсъдим повече от едно чудене и да не отхвърлим като безсмислено нито едно. Без да преразказвам останалото, само ще цитирам едно от твърденията, около което групата се обедини. А именно, че: „You teach morals with morals, not with orders.“ (автор: Мишо).

 

 

17 февр.

Кога започва денят?

Учудващо е как и кога започват нещата. Особено в случай че не можеш да начертаеш стартова времева или пространствена линия. Чудно е и кога завършват. Тези питания ни окуражиха с децата от първи клас да потърсим и намерим отговори в разговора ни за Деня. 

Анна: Предлагам да си говорим за деня и нощта.
учителката: Можеш ли да кажеш как различаваш деня от нощта, Анна?
Анна: Денят се познава по това, че слънцето грее.
учителката: Сега навън ден ли е?
Даниел: Да, но е облачно и не грее.
Анна: Слънцето не се вижда от облаците, но е там, зад тях.
учителката: По какво разбирате, че е там?
Даниел: Защото облаците имат дупки, през които се вижда слънцето.
Йоанна: Не, няма дупки по облаците. Те скриват слънцето, но не съвсем.
Даниел: А през нощта е тъмно, няма светлина.
Анна: На мен ми е чудно как така понякога през нощта е светло. Аз веднъж през лятото си легнах следобед и съм спала и през нощта. Събудих се по светло и попитах баща ми колко е часът. Той ми отговори, че е шест. В шест часа през нощта беше светло!
Йоана: Денят през лятото е дълъг, а нощта — къса. През зимата денят е къс, а нощта е дълга. Както сега.
Веско: Да. През лятото съм виждал, че се стъмва и в 22ч. А през зимата още в 18ч. е тъмно. Възможно е в 6ч. да е било светло през лятото.
учителката: А някой може ли да каже тогава кога започва денят и кога — нощта?
Веско: Когато слънцето изчезне, е нощ.
учителката: А по залез слънце какво е?
Веско: И ден, и нощ. И двете.
Антонио: Понякога, когато Луната е на линията на Слънцето, през деня също става тъмно. Слънчево затъмнение.
учителката: А, значи е възможно и през деня да бъде тъмно.
Даниел: Да, тогава Луната застава пред Слънцето! А обикновено Земята се намира между Слънцето и Луната.
учителката: В такъв случай ако при нас е нощ, дали по това време за всички на планетата е нощ?
Даниел: В Америка е ден тогава. Нощта е на половината планета. И като се върти Земята, нощта настъпва и по другите места.

Симона, 6г

Симона, 6г.

09 февр.

Вълшебни думи?!

Понякога в заниманията по Философия стават чудеса. Като казвам чудеса, имам предвид чудесни и радостни събития. Събития – за общността на чудещи се, която ги сътворява. Ще разкажа за чудото на една група второкласници, чиито часове се провеждат на английски език. Децата са поканени да  обсъждат следния текст, озаглавен „The Magic Tree“*

A long, long time ago a little boy was walking through a park. In the middle of the park there was a tree with a sign on it. The sign said
„I am a magic tree. Say the magic words and you will see.“
The boy tried to guess the magic words. He tried
abracadabra,
supercalifragilisticexpialidocious,
tan-ta-ra,
and many more… but none of them worked.
Exhausted, he threw himself on the floor, saying: „Please, dear tree!“ and suddenly, a big door opened in the trunk. Inside everytТониhing was dark, except for a sign which said
„Carry on with your magic.“
Then the boy said
„Thank you, dear tree!“
With this, the inside of the tree lit up brightly and revealed a pathway leading to a great big pile of toys and chocolate.
The little boy brought all his friends to the magic tree, and they had the best party ever. This is why people always say that „please“ and „thank you“ are the magic words.


Занятието се провежда, в основни линии, според методологията „Community of Philosophical Inquiry (CoPI)“: участниците изчитат съвместно (на глас, като всеки чете, поред, определена част) предложен от обучителя текст, след което биват поканени да споделят въпроси, които са си задали по повод прочетеното. Въпросите се записват, заедно с името на автора си, така че да са видими за цялата група, а обсъждането им започва поред, според заявения от участниците (в случая, чрез гласуване) интерес.


Едно от момчетата в групата почти винаги отказва да общува на английски език. Обикновено се включва в обсъжданията, само ако открие възможност да вземе думата на български. Когато беше поканен в съвместното четене,  отначало замълча. Аз попитах: „Ники, би ли ни казал, ако пропускаш реда си за четене, за можем да продължим? Макар че ние ще се радваме да чуем и теб!“

И… Ники зачете:

… Inside everything was dark, except for a sign which said
„Carry on with your magic.“…

Благодарих , но още преди да поканя следващото дете, друг умник от групата удивено заяви: „Но аз никога не съм те чувал да четеш толкова хубаво!“
Естествено, последваха радостни ръкопляскания. До края на часа Ники следеше обсъждането с много внимание и лека усмивка.

Децата различиха два вида вълшебни думи, от които едните са „наистина вълшебни“, а другите – не, но хората ги наричат така, понеже ги обичат, успокояват се, когато ги чуят, стават по-щастливи. Питаха се и дали дървото е говорещо дърво. Как момчето е решило да не запази откритието си само за себе си, а да сподели с приятели. Какво е било времето в парка. И други трудни и чудни въпроси…


*Източник: http://freestoriesforkids.com/audiostories/british-english/magic-tree-audio-story-narrated-british-english

21 ян.

Добро и хубаво!

При срещите си с децата понякога се натъкваме и на етически въпроси. Темите за доброто, красивото, хубавото и справедливото присъстват в ежедневието им по забележителен начин. Да, децата ги забелязват и обсъждат ето така…

Добро и хубаво

Анна: Добро е различно от хубаво. Хубавото е например като тази боя за рисуване, която може да направи много хубави рисунки. Отиваш и си купуваш хубава боя. Но тя не е добра. Аз мога да съм добра, да се държа добре с децата.
Ася: Някой може да не е хубав, но пък да е добър. Според мен обаче всички хора са хубави. Има и хубави хора отвън, които постъпват лошо. Всеки, дори да постъпва зле, е добър, хубав отвътре, защото може да се поправи. Той не е лош. Никой не се ражда зъл.

Хубавото е винаги трудно

Крис: Хубавите неща се правят много трудно.
Калоян: Съгласен съм. Ето онази картина там е много трудна и е толкова хубава…
Ася: Според мен има и хубави лесни неща, както и трудни грозни. Мога много да се трудя и накрая да се получи нещо нехубаво. Или да нарисувам много лесно нещо хубаво.

Болест е недобро, но и добро!

Мая: Болестта е нещо добро, защото все още си жив и можеш да се оправиш. Ако умреш, не можеш. Макар и да боли, болният е жив и това е добре.

Доброто може ли да не е добро?

Вики: За мен добро е, когато се бием със сестра ми и тя ме удря.
учителката: Какво те кара да мислиш, че това е добро за теб?
Вики: Ами защото отивам при мама и ѝ разказвам. Тогава тя наказва кака ми.
учителката: А, значи за теб е добро да наказват кака ти, така ли?
Вики: Да! Защото през това време мога да си играя спокойно.
учителката: Вики, ти май намираш за добро да си играеш, а не да те удрят. Като казваш, че е добре да те удрят, имаш предвид, че за теб е добро следствието от това да те удрят— играта. Правилно ли съм те разбрала?
Вики: Да.

07 ян.

За компютрите

След Коледно-новогодишната ваканция децата от 2 ОДЗ „Звънче“ все още са ентусиазирани и под въздействие на магията на празниците. Докато разказват за подаръците си се ражда и първата ни тема за 2015-та… лаптопите. Ето някои моменти от разсъжденията на шестгодишните философи:

Иван: Предлагам темата за лаптопите.
учителката: Иван, би ли обяснил какво е лаптоп?
Иван: На лаптопа се гледат филми, има картинки и игри…
учителката: Но какво е той самият?
Стоил: Лаптопът има капак, който се затваря. Има и букви.
учителката: А това тук какво е? (посочва настолен компютър в стаята)
Стоил: Това е компютър. Лаптоп е галеното име на компютър. Така му казват.
Иван: На компютъра се гледат филми и има игри.
учителката: А не се ли гледат и на телевизора филми?
Иван: Ами да. Телевизорът и компютърът са едно и също.
Стоил: Не, не са. На компютъра се свалят филми и игри, които после можем да гледаме и на телевизора.
Вероника: И ние така правим вкъщи. Татко ги свързва с един кабел и гледаме на телевизора.
Стоил: Защото е по-голям. И компютърът е по-голям от лаптопа.
Вероника: Най-малък е телефонът; после е таблетът; по-голям е лаптопът; най-голям е телевизорът.
Иван: А още по-голямо е киното! И там се гледат филми. А на телевизора пускат телевизия.
Стоил: Този, който пуска телевизията, печели пари.
учителката: А на компютъра има ли някой, който пуска филми?
децата: Не. Ние ги сваляме.

31 дек.

За Дядо Коледа, втори дубъл

Малко преди Коледа разказахме някои от въпросите,  през които децата осмислят чудното и удивителното на празника. Част от тези умни и вдъхновяващи питания почерпихме от работата в изследователската общност на група деца от ЦДГ 85 „Родина“ (гр. София), философстващи заедно с нашата колега Инес Райчева. 

Сашко: Миналата година в детската градина дойде Дядо Коледа! Но не беше истинският…
Ани: Аз, мисля, че беше!
Сашко: Не беше! Истинският Дядо Коледа няма очила! Този беше просто маскиран човек.
учителят: От къдезнаеш, Сашко?
Сашко: Ами от филмите!
Ангел: Беше истинският! Иначе от къде ще знае какви подаръци сме написали в писмото, че искаме за Коледа?
Сашко: Истинският Дядо Коледа има по-голямо понпонче на шапката! Освен това има истински джуджета, а тези не бяха истински! Бяха много високи… като големите хора. (Става и показва колко са били високи) И освен това имаха червени шапки! А истинските джуджета имат зелени!
Калоян: Като пипнеш костюма се разбира дали е истински… Освен това имаше очила, значи не е истинският! Защото съм го виждал и той няма!
учителят: Как се разбира като пипнеш костюма?
Сашко: Ами усеща се…
Ангел: Ако е хубав е истинският.
учителят: Калоян, ако ти си сложиш очила, значи ли, че вече няма да си същият Калоян? И другите ще мислят, че не си истинският Калоян?
Калоян: Е… Ами не…
Сашко: Същият Калоян ще е!

***

учителят: Само през зимата ли можем да видим Дядо Коледа?
Димана: Не, аз съм го виждала и през лятото!
Сашко: Къде?
Димана: На морето! Седеше си на плажа и се снимаше с хората. И еленът Рудолф беше там!
учителят: А тогава Дядо Коледа не раздаваше ли подаръци?
Димана: Не! Нали и той има нужда да си почине като нас на морето! Не може само да работи!

***

Ангел: Аз много обичам да украсявам вкъщи на Коледа!
Катерина: Ако не сложим коледна украса Дядо Коледа сигурно няма да дойде!учителят: Кое те кара да мислиш така, Катерина?
Катерина: Ами защото той много се е трудил заедно с джуджетата и иска да му е красиво като дойде вкъщи!
Ани: Той няма да знае, че го чакаме, ако не сме украсили! Аз дори правя сама украса от хартия, за да знае, че много го чакам!

***